Фотографията не е за кибици
автор: Кен Рокуел, © Юли 2007 KenRockwell.com
Аз съм идиот
Смятам се за сериозен фотограф, откакто станах на 5 години. Още като дете прикачах джобни фотоапарати към самоделни телескопи. Малко по-голям вече вземах „назаем” средноформатните апарати на родителите ми, а първия огледално-рефлексен апарат си купих през 1973 – когато бях на 11.
Прочетох всяка книга, която намерих, научих всички технически подробности за неща като „дефект на реципрочността”, „суми на Пецвал” и „конкатенирана пропускливост на филтрите”. Тъй като баща ми беше инженер, семейните ни разговори по време на вечеря се въртяха около степенни редове, циклотрони, зрителни ъгли, дискове на Айри и логаритми. Всичко, свързано с техниката, беше за мен естествено, колкото и дишането.
С помощта на приличните си джобни и достатъчно пестеливост, още докато бях в гимназията си купих всичко от обектив Minolta 16mm „рибешко око” до телеобектив Celestron C90 1,000mm.
Знаех, че мога да заснема всичко, което виждам, и то точно и качествено. Нямаше нищо, било то макрофотография, астрономия или нощна снимка, което да ми се опре. Бях подготвен за всяка фотографска възможност, която ми се представи. Аз бях достигнал целта, бях станал фотограф, защото имах всичкото необходимо оборудване и знаех как да работя с него.
Не – аз бях идиот. Усетихте ли ключовите думи в горното изречение: „която ми се представи”? Аз бях един зрител. Въобразявах си, че фотографията е да щракаш снимки на неща, които ти попаднат наоколо. Не! Човек трябва да отиде там и да намери нещата за снимане. Намирането и виждането – това е трудната част. Те са това, което те прави фотограф. Да заснемеш кадъра, който си видял – това е тривиалната част.
Не бях осъзнал това чак до 1989, когато фирмата, в която работех, пусна конкурс между служителите за годишния си календар. За всеки месец се подбираше една атрактивна снимка, и аз реших да участвам.
Преглеждайки всичките си „творби” за 15 години – кристално ясни Kodachrome картини, в които, сигурен бях, се криеха много шедьоври – намерих едно нищо! Моите снимки бяха боклук. Намерих само технически перфектни клишета, които, разбира се, ми бяха върнати от конкурса за календар.
Въпреки, че бях същински експерт в практически всеки фотографски похват, никога не си бях дал труда да използвам своите умения и дарбата си да виждам нещата от различен ъгъл, за да създам оригинални снимки.
Именно в онзи момент взех решение да спра да мисля за техниката, която и без това бях усъвършенствал 15 години, и да я използвам, за да превърна шантавата си гледна точка в снимки.
Да отидеш там
Единственият начин да направиш свестни снимки е да отидеш там и да ги направиш. Те просто не се случват сами.
Да отидеш там не значи да щракаш наляво-надясно, стоейки на площадката за туристи в националния парк. Да отидеш там означава да станеш няколко часа преди съмване, да вървиш през гората по тъмно, да стигнеш набелязаното място навреме, така че да нагласиш статива и да си готов за изгрева. Означава да пропускаш вечерята с приятели и семейство, докато се опитваш да хванеш последните слънчеви лъчи в някакво затънтено място.
Природната фотография и изобщо фотографията изисква усилия! Трябва да стигнеш нужното място в нужния момент, и само понякога ще хванеш и нужните климатични условия и нужната светлина. Можеш да предполагаш, но никога не можеш да знаеш предварително какво ще се получи на изгрев или залез, докато не дойдат. Трябва да си на мястото и да си се приготвил всеки път, защото когато видиш, че условията са правилните и не си се приготвил, вече нямаш време да отидеш и да ги хванеш.
Дори и когато съм си скъсал гьона да стигна до нужното място в планината, на сутринта много ми се иска просто да си поспя. Точно така – може да съм ходил дни и часове да стигна до някое красиво място (или не толкова) и пак ми е нужна цялата воля да се надигна в тъмното и да се замъкна на мястото за снимане, вместо да си заспя отново с утешителната мисъл „То и без това като гледам ще е мрачно”…
Това е – трябва да отидеш там, да нагласиш техниката и да чакаш какво ще стане. В повечето случаи няма да стане нищо особено, ще се върнеш, ще закусиш и ще легнеш да си доспиш. Красивите снимки изискват упорство. Трябва отново да отиваш на правилното място в правилното време, и отново, така че когато тези уникални условия се случат, точно тогава да си там. Шедьовърът на Ансел Адамс „Зимна буря” е създаден, защото той е живял там – в парка – ден след ден, а не защото е минал оттам с туристическия автобус.
Казват, че късметът е среща на възможност и готовност. Великата снимка – това е късмет. Да случиш уникалните „веднъж-в-живота” природни условия – това е възможност. А готовност – това е да си на мястото, с правилната машинария и да знаеш какво да правиш.
Понякога, дори да съм стигнал мястото и в готовност за изгрева, просто не ми се хаби нов филм, мислейки, че вече имам такъв кадър. Една от любимите ми снимки на Lone Pine Peak направих в една мразовита утрин, когато всичко ми се струваше като всеки друг път, и едвам си направих труда да пъхна нов филм в голямоформатната камера. По изгрев е много студено, обикновено ти се иска да събереш багажа и да се върнеш в леглото, вместо да стърчиш там, докато пръстите ти съвсем измръзнат, настройвайки фотоапарати.
През лятото проходът Тиога (в планината Сиера Невада) е претъпкан с комари. Връщаме се буквално окървавени от снимки.
Но ако си гледам удобството, всичко, което снимам, е боклук.
Ансел Адамс не си губеше времето да чете за различните обективи в Интернет – той отиваше на мястото, пробваше ги и правеше истински снимки. Ансел беше заклет турист. Беше толкова време в планината, снимайки, че не можа да намери време да се върне в Сан Франциско за раждането на първия си син, нито после за първата си дъщеря (според биографията му). Не, не ви препоръчвам това, но разбирате колко отдадени хора има.
Ще трябва да отидете там, за да направите велики снимки. Ще трябва да пропускате съня, вечерята и може би раждането на някое-друго дете. Не става да отворите голямата фотографска чанта и да очаквате снимките сами да се направят, макар че точно това искат да ни внушат повечето фирми-производители на фототехника.
Други видове фотография
Всеки вид фотография изисква работа.
Искате да снимате фотомодели? Дарън от Сан Франциско бачка като луд, за да открива, обучава и ангажира всичките тези момичета. Да не мислите, че просто му звънят на вратата.
Моят приятел, хуманитарният фоторепортер Карл Гробл, прави своите снимки, рискувайки здравето и безопасността си, като отива на тези места. Карл си е у дома за не повече от седмица-две и после отново заминава поне за месец в най-ужасяващите страни от третия, четвъртия и петия свят, за да документира неописуеми човешки или природни ужаси или пък добрини.
Джак Дикинга обикаля с раница на гърба по всички бели петна на картата на югозападната пустош, за да направи своите снимки. Той не е седнал вкъщи да чете собствените си (прекрасни между другото) книги за фотографията, или пък да щрака, застанал до колата си на паркинга в парка.
Най-хубавите снимки, които виждам, са все от хора, които достигат ръба на възможностите си отново и отново, за да ги направят.
Най-добрите снимки от планините Сиера, които съм виждал, бяха от един турист, който беше ходил на правилните места ден след ден, беше ставал всяка сутрин преди изгрева и беше снимал. Неговите снимки бяха прекрасни, защото той беше снимал достатъчно много пъти, за да може да покаже само великолепните, а не тези, които се случват всеки ден.
Засрамвам се всеки път, когато някой ми покаже прекрасни снимки от тукашния плаж на Сан Диего, които съм пропуснал, защото той е бил там и е снимал, докато аз съм седял пред компютъра, пишейки тези редове.
Светлината не чака никого. Или си там, или пропускаш. Завинаги.
Кибиците
Фотографията е творческо занимание. Ти създаваш снимката, не я намираш на улицата.
Правенето на снимки, както създаването на всяко нещо, е трудно.
Много хора си въобразяват, че фотоапаратът е нещо като iPod или DVD устройство. Много е лесно да си пуснеш музика или филм, създадени от някой друг, да анализираш и да критикуваш, но безкрайно по-трудно е да направиш сам музика или филм.
Много хора обичат да гледат спорт, да говорят за него и да го анализират до безкрайност. Всеки може да гледа мачове, да говори колко велико или колко смотано е играл някой играч, да цитира наизуст резултати и класирания. Съвсем друг обаче е мъжът, излязъл на терена да играе, дори и да пострада, вместо да седи и да зяпа.
Същите кибици могат безкрай да анализират и сравняват фотоапарати в интернет форумите по цял ден, но не са отишли да снимат.
Това стана болезнено очевидно, когато някой ми писа, че според него една снимка, която бях дал в своя статия като пример за добра рязкост на изображението, не била достатъчно остра. Когато го попитах, „недостатъчно остра в сравнение с какво?” той ми отговори, че сравнявал с друга снимка, дадена от някого в друг сайт, в статия, описваща други обективи. Е, това е – бях открил нова, още по-низша категория не-фотографи.
Прилича ми на момче от прогимназията, което може да ти изрецитира спецификациите на всеки модел Ферари, но едва ли някога ще кара такова. По същия начин има хора, които явно никога няма да си купят фотоапарат, обаче ще ги анализират и обсъждат безкрай в Интернет.
За да правиш снимки, трябва да спреш да анализираш и да отидеш да снимаш.
Колкото и скъп фотоапарат да си купиш, изобщо няма да ти помогне. Някой с творчески поглед и един Canon A550 за $135 ще направи много по-страхотни снимки от всеки колекционер на техника, та дори и най-добрите фотоапарати на планетата да има.
Обобщение
Пишещата машина не пише сама като Кърт Вонегът, iPod-ът не композира сам симфониите на Брамс и фотоапаратът Leica не снима сам снимките на Салгадо. Умът не ми побира откъде някой може да си въобрази, че фотоапаратът сам ще прави снимките.
Можеш да наблюдаваш, как другите го правят, но единственият начин да направиш сам хубави снимки е да отидеш на мястото, да станеш рано, да се изцапаш, и в крайна сметка да ги направиш.
превод: Николай Спиров, © Август 2009 photo.znanie24.info
Popularity: 31%
Ники, тоя е върха !
И аз всеки път като ме пита някой – „ауу, с какъв апарат е правена“ ми докривява, все едно, че апаратът я е направил.
Отивам да чета и другата…
Поздрави от Виктория, Б.К.