автор: Кен Рокуел, © 2007 KenRockwell.com

Ниво 7: Художник

Най-високото ниво, еквивалентно на Рая в християнското учение.

Художникът претворява своето въображение в материална форма, наречена „снимка“. В тази снимка той улавя духа на мястото или човека, реален или въображаем, и зрителят може да усети това.

Художникът владее инструментите си до съвършенство. Докато създава творбата, духът му се издига над обикновеното съществувание и полита да се срещне с обекта на неговата снимка. Художникът практикува и изучава инструментите си през останалото време, но докато твори, фотоапаратът се превръща в продължение на ума му. Тогава дори и една мисъл не му минава за техническата част от неговата работа, защото той е виртуоз с техниката, с която работи.

Ако направим музикална аналогия, един изпълнител може да репетира, свирейки гамата, но когато импровизира, той дори и не помисля за разположението на пръстите. Той е напълно погълнат от страстта на момента.

Точно както професионалният сърфист може да има дузина дъски, или китаристът може да има 23 различни китари, Художникът-фотограф може да има един куп фотоапарати, но те му служат за различни конкретни цели.

Затова пък друг може да има само един фотоапарат, или изобщо да няма, това няма значение.

Художниците понякога се обличат странно и обичат да си лягат късно. Най-често предпочитат да снимат красиви млади момичета, и се гордеят с това.

Никой никога не вижда техните творби, защото те не умеят да се рекламират, и за съжаление, често пъти изобщо не харесват собствените си прекрасни снимки. Тези, които успеят в маркетинга, слизат до Ниво 6 („Продажник“), което всъщност, уви, означава, че никога няма да видите творба от истински Художник, освен ако не познавате някой лично. Освен това истинските Художници обикновено се стесняват да показват работите си, освен на най-близките си хора, защото в снимките им е затворена душата им.

Художниците използват произволни видове фотоапарати, включително направени от кибритени кутийки, камери за еднократна употреба, или пък голямоформатни. Те използват какъвто е нужно инструмент, за да създадат това, което искат.

Ниво 6: Продажник

(В оригинала авторът използва „Whore“ – уличница, проститутка – бел. пр.)

Продажникът е паднал Художник, който продава своята душа, приемайки пари или наркотици срещу снимките си.

Принизявайки се до по-долното ниво, неговото творческо виждане се компрометира.

Защо ли? Защото, когато плаща за трапезата и постелята си с продажбата на душата си, той вече не се бори със системата, което ще рече, че не пробва нови стилове. Ако работата му е започнала да се изплаща след толкова години труд, едва ли той вече ще иска да промени стила си, защото има нужда от парите.

Художниците, които имат представител (представяни са от някоя галерия или мениджър, точно както публичен дом или сводник в един друг бизнес), могат да изгубят договора си, ако променят стила си. Следователно, произведенията на даден фотограф, които се продават, рядко стават по-добри или изобщо различни.

Стилът, който се продава, е единственото, което сводниците (представителите) искат от него. (За справка вж. Барнбаум). Изключително трудно е за успешно представящия се Продажник да смени стила си, след като вече е утвърден.

Повече за Продажниците можете да прочетете тук под номер 10. (Списък на най-незаслужено високоплатените професии в САЩ, под номер 10 са сватбените фотографи – бел. пр.)

Ниво 5: Аматьор

Хората, които изкарват по-малко от половината си приходи от фотография, са аматьори. Забележете, че това няма нищо общо с качеството на техните снимки.

Такива хора обичат да създават снимки. Често се случва някой добър Аматьор с чиста душа да се „възнесе“ направо до най-горното ниво и да стане Художник.

Хора, които ходят да снимат сватби и подобни в свободното си време като допълнителна работа, пак са си аматьори, просто вземат пари за това. (При това някои вземат и доста добри пари за своето щракане).

Аматьори, които си въобразят, че купуването на по-добра техника ще подобри снимането им, рискуват да изпаднат до най-ниското ниво („Техно-мастурбатор“). За съжаление, твърде много аматьори се подвеждат от рекламните послания на фирмите-производители и си мислят, че им трябват по-хубави апарати за по-добри снимки. Тази мисъл е отрова за съзнанието им и ги отвлича далеч от изкуството.

Аматьори, които се увлекат в създаването на хубави снимки, вървят по праведния път към просветлението. Да си Аматьор е добре – със съвсем малко усилия можеш да стигнеш състоянието на Художник!

Аматьорите почти винаги снимат с Canon EOS или подобен DSLR.

Ниво 4: Турист

Това е майка ми, това е вуйчо ти, това са нормалните хора. Това са хората, които искат да имат спомени, а не фотоапарати.

Туристи, които по професия са графични дизайнери или други визуално грамотни хора, често пъти правят фантастични снимки и впечатляват всичките си познати. Такива хора всъщност са скрити Художници, но не го осъзнават. Те се обличат по-добре от осъзнатите Художници.

Повярвайте: фотографът прави снимката, не фотоапаратът.

Туристите ползват компактни камери или дори еднократни, и с тях получават същите чудесни резултати, каквито биха получили и с Leica, Nikon или Canon, с каквито снимат другите фотографи.

Ниво 3: Професионалист

Професионален фотограф е човек, който изкарва 100% от прехраната си с продажба на фотографски услуги.

Професионалистите не създават изкуство, за да си изкарат прехраната (както Продажниците), те правят снимки с търговска цел. Обикновено владеят доста добре възможностите на техниката и често правят доста прилични снимки, но само някои от тях успяват да проявят въображение.

Разбира се, Професионалистите могат да правят и прекрасни снимки, но в свободното си време.

Професионалистите не губят много време в мисли за апаратурата си, освен когато трябва да я занесат на ремонт. Основното си време прекарват в търсене на поръчки и безкрайно мрънкане как другите фотографи им подбивали цените.

Няма Професионалисти – природни фотографи. Хората, които снимат природа, или си имат нормална работа, или са успели да убедят жените си да ги издържат.

Професионалистите харчат повече пари за консумативи (филми, лаборатория) месечно, отколкото дават за техника годишно. Новата техника не е тяхна самоцел.  Най-често снимат с Nikon DSLR, Mamiya среден формат или Calumet голям формат. Не могат да си позволят скъпата техника, каквато си купуват богатите аматьори.

Най-вероятно никога няма да срещнете Професионален фотограф, освен ако не сте клиент на такива услуги или не познавате лично някого. Тези, които са показани в рекламите на фотоапарати, всъщност са наети фотомодели.

Професионалистите обикновено не поддържат уебсайтове и не издават списания или новинарски емисии. Хората, които правят такива неща, всъщност са аматьори.

Ниво 2: Богат аматьор

Това са аматьори, които, поради наличието на излишно много пари, си купуват тонове техника, която да им слага окови и да им пречи да изразяват свободно визията си в снимки. В повечето случаи те са мъже, и голяма част от тях са в напреднала възраст, преуспели хора или млади пенсионери.

Богатите аматьори открай време снимат с апарати като Leica, Contax, Alpa, Hasselblad and Linhof голям формат. Това, разбира се, са страхотни камери, но резултатите, които получават, са същите като от Зенит, Pentax, Bronica или Tachihara. В днешно време предпочитаните фотоапарати са най-скъпите модели на Canon или Nikon.

Това са същите идиоти, които през 2000 г. си купуваха първите DSLR-и с 2.7 мегапиксела, предназначени за фоторепортери, като Nikon D1, само защото струваха $5,000. Тези апарати даваха по-лоши снимки от джобна камера с филм, ползвана от някой Турист. Това, че е скъп, изобщо не значи, че ще е по-добър за твоите цели.

Богатите аматьори си мислят, че размити черно-бели снимки на бедняци задължително са изкуство.

Много от Богатите аматьори пропадат лесно до най-долното ниво 1, защото се интересуват само и единствено от техниката. Други пък, след като решат, че вече имат най-доброто, се успокояват и започват да създават изкуство. Във всеки случай, снимките на Богатите аматьори рядко са средна ръка. Или са страхотни, или са отвратителни.

Ниво 1: Техно-мастурбатори

Най-долното ниво, еквивалент на Ада в християнското учение.

Тези мъже (защото те винаги са мъже) нямат интерес към изкуството, наречено фотография. Това е, защото те нямат душа. След като нямат душа, те не могат да изразяват чувства или въображение, поради което техните снимки, ако изобщо си направят труда да снимат, не струват.

Тези господа са „парализирани от анализиране“ и никога не постигат нищо.

Кажете ми, моля, дали взирането през микроскоп в някакви тестови изображения има нещо общо с това да заснемеш едно красиво дърво в светлината на изгрева? Разбира се, че не. Още по-лошо, времето им е изгубено за тестове и сравнения, вместо да го използват да научат нещо полезно за самото снимане, или най-добре самите те да снимат. Добре, тествайте, колкото да разучите възможностите на наличната техника, след което отивайте наистина да снимате!

Техно-мастурбаторите се интересуват единствено от самата техника. Те могат разпалено да ти проповядват часове наред за техниката, но поискайте да видите собствените им снимки, и тяхното перчене мигом се стопява, или пък погрешно ще разберат, че искате да им видите фотоапарата. Можете да прочетете защо фотоапаратът няма значение!

Повечето от тези хора работят нещо, свързано с технологиите – инженери, компютърни специалисти или научни работници. За тези хора е толкова важно да закачат етикети с числа и мерни единици на всяко нещо, че изобщо не могат да проумеят как така параметрите на техниката да нямат нищо общо с духа на една снимка. Понеже се интересуват само от техническите параметри, сме ги нарекли „Техно-мастурбатори“. За съжаление, много от тях често попадат на сайта ми, KenRockwell.com, в търсене на техническа информация за фотоапаратите.

Повечето от тях обичат да си играят също и с Hi-Fi оборудване, мобилни телефони, компютри и автомобили. Също както с фотоапаратите, те се наслаждават на тези устройства заради техническото им съвършенство, но рядко ги използват за целта, за която са предназначени.

По-младите също така се занимават с видеоигри и редовно ровят по форумите и чатят. По-възрастните пък членуват във клубове за фотоапарати. (Добре е да членувате във фотографски клубове, но не в такива, в които се дискутира само техниката или пък се правят класации и оценки на изкуството. Всяко изкуство е напълно субективно и не подлежи на никакви числови оценки). Така или иначе, тези хора никога не създават нищо смислено с притежаваната от тях техника, те се възбуждат само когато притежават, купуват, сравняват или ти говорят за нея.

Единственото оборудване, на което не обръщат достатъчно внимание, е това, което наистина помага – осветлението!

Фотограф, който има прилично портфолио със снимки, не е Техно-мастурбатор. Обратното, някой, който има повече фотоапарати, отколкото снимки, вероятно е. Хора, поддържащи цели уебсайтове с прегледи и сравнения на камери, но с малко или никакви интересни снимки, са точно такива.

Ако искате да станете фотограф, в никакъв случай не се занимавайте с такива хора, не говорете с тях, не четете сайтовете им и най-вече не ги питайте за съвет по фотографски въпроси. За невинния начинаещ те изглеждат същински извор на познание, обаче техните болни, безжизнени души лесно ще ви завлекат в собствения им Ад и ще ви оставят завинаги в тресавището на съмненията – като например дали обективът ви има достатъчно острота. Започнете ли да се притеснявате за такива неща, никога повече няма да можете да правите снимки, освен на тухлени стени и тестови диаграми.

Такива хора са лесни за идентифициране. Щом сте стигнали до този сайт, вероятно сте срещнали вече много от техните сайтове. Те винаги изобилстват от техническа информация, сравнения на камери, но съвсем малко истински снимки. Приемайте с резерви всяка информация, идваща от сайт, който не е пълен със снимки, на които се възхищавате!

И други хора имат какво да кажат за Техно-мастурбаторите, макар и да ги наричат по друг начин. Статията по темата тук може да ви се стори интересна.

Заради такива посетители ми се наложи да сведа до минимум снимките на оборудване на сайта ми, защото те гледаха само тях, а не моите авторски снимки! Интернет трафикът, за който плащам от джоба си, се изхабяваше за тези идиоти, които разглеждаха какви обективи имам, вместо да гледат галерията ми, която в края на краищата е смисъла на един сайт. Затова започнах да слагам всички статии като тази на жълт фон, та да ги заболят очите, ако прекалено дълго се блещят в подробностите.

Повечето хора, които ми губят времето, като ми пишат с технически въпроси относно оборудването, за съжаление принадлежат към тази безпросветна най-низша група. Също така, всеки, на който му пука в кое от изброените нива попада, принадлежи към най-низшето ниво. Много от тези хора върлуват из Интернет и похабяват часове наред, „допринасяйки“ към съдържанието на сайтове и фотографски говорилни като photo.net, dpreview.com и photocritique.net, вместо да правят снимки през това време. Хората в този форум не са толкова зле, а пък във форума на Leica са само колекционери на техника.

Ниво 0: Онлайн експерти или Кибици

(Допълнително ниво – тези изобщо не правят снимки, следователно не са фотографи).

Това ниво не съществуваше преди ерата на Интернет, защото фотоапаратите не бяха толкова вълнуващи като спортните коли или космическите кораби, от които „истинските мъже“ се вълнуваха.

Това мое откритие стана очевидно, когато някой ми писа, че според него една снимка, която бях дал в своя статия като пример за добра рязкост на изображението, не била достатъчно остра. Стана ми доста странно, защото снимката беше съвсем остра, нали затова я бях публикувал в статията. Когато го попитах, „недостатъчно остра в сравнение с какво?” той ми отговори, че не била толкова остра в сравнение с друга снимка, дадена от някого в друг сайт, в статия, описваща други обективи.

А стига бе! Това го пише човек, който дори не притежава фотоапарат! Той просто употребява цялото си време да разучава различни сайтове и да разпространява некомпетентното си мнение из целия Интернет!

Интернет е пълен с такива типове. Форумите и чатовете са претъпкани с тях. Имайте предвид, че фотографите нямат много време да пишат из форуми. Те винаги имат да снимат повече, отколкото времето им позволява. Така стигнахме до извода, че освен 7-те нива, за които тук говорим, хората могат да се разделят най-общо на 2 вида фотографи: снимащи и говорещи.

Преди да стане цифрова, фотографията не беше толкова атрактивна, че да привлича мъжкото внимание просто така, без причина. Примерно, характеристиките на един снайпер Barrett 50-calibre ми се струват далеч по-вълнуващи от тези на някакъв апарат, който никога няма да ползвам. Ако работех на компютър в офис и можех да хабя работното си време, за да си разглеждам някакви интересни неща в Интернет, аз лично бих предпочел да разглеждам порнография, а не данните на чуждите фотоапарати.

Това явление е познато на автомобилната индустрия открай време, младежите научават всяка възможна спецификация на всичко от Шевролет Корвет до Ферари, най-малко 10 години преди да имат нужната възраст за книжка, да не говорим за купуване на Ферари.

Момчетата обичат да разглеждат всякаква информация за коли, мотори, оръжия и всичко техническо. Със сигурност и аз бях такъв. И, да си признаем честно, ние мъжете никога не израстваме това желание да знаем всичко за всичко, и подробно да го разказваме на всички.

Но ако някой може да ви информира най-подробно за всеки модел Ферари, това не значи, че е добър шофьор, или че изобщо може да шофира. Повечето такива хора никога не са и виждали Ферари на живо, да не говорим дали някога ще притежават такова.

Днес, във века на дигиталната фотография, същите зяпачи са се заели да проучват всички характеристики на фотоапаратите, просто така – за удоволствие. Игнорирайте ги! Те обичат да разказват, проучват и обсъждат, но не са фотографи.

превод: Николай Спиров, © Август 2009 photo.znanie24.info

Аз съм идиот

Смятам се за сериозен фотограф, откакто станах на 5 години. Още като дете прикачах джобни фотоапарати към самоделни телескопи. Малко по-голям вече вземах „назаем” средноформатните апарати на родителите ми, а първия огледално-рефлексен апарат си купих през 1973 – когато бях на 11.

Прочетох всяка книга, която намерих, научих всички технически подробности за неща като „дефект на реципрочността”, „суми на Пецвал” и „конкатенирана пропускливост на филтрите”. Тъй като баща ми беше инженер, семейните ни разговори по време на вечеря се въртяха около степенни редове, циклотрони, зрителни ъгли, дискове на Айри и логаритми. Всичко, свързано с техниката, беше за мен естествено, колкото и дишането.

С помощта на приличните си джобни и достатъчно пестеливост, още докато бях в гимназията си купих всичко от обектив Minolta 16mm „рибешко око” до телеобектив Celestron C90 1,000mm.

Знаех, че мога да заснема всичко, което виждам, и то точно и качествено. Нямаше нищо, било то макрофотография, астрономия или нощна снимка, което да ми се опре. Бях подготвен за всяка фотографска възможност, която ми се представи. Аз бях достигнал целта, бях станал фотограф, защото имах всичкото необходимо оборудване и знаех как да работя с него.

Не – аз бях идиот. Усетихте ли ключовите думи в горното изречение: „която ми се представи”? Аз бях един зрител. Въобразявах си, че фотографията е да щракаш снимки на неща, които ти попаднат наоколо. Не! Човек трябва да отиде там и да намери нещата за снимане. Намирането и виждането – това е трудната част. Те са това, което те прави фотограф. Да заснемеш кадъра, който си видял – това е тривиалната част.

Не бях осъзнал това чак до 1989, когато фирмата, в която работех, пусна конкурс между служителите за годишния си календар. За всеки месец се подбираше една атрактивна снимка, и аз реших да участвам.

Преглеждайки всичките си „творби” за 15 години – кристално ясни Kodachrome картини, в които, сигурен бях, се криеха много шедьоври – намерих едно нищо! Моите снимки бяха боклук. Намерих само технически перфектни клишета, които, разбира се, ми бяха върнати от конкурса за календар.

Въпреки, че бях същински експерт в практически всеки фотографски похват, никога не си бях дал труда да използвам своите умения и дарбата си да виждам нещата от различен ъгъл, за да създам оригинални снимки.

Именно в онзи момент взех решение да спра да мисля за техниката, която и без това бях усъвършенствал 15 години, и да я използвам, за да превърна шантавата си гледна точка в снимки.

Да отидеш там

Единственият начин да направиш свестни снимки е да отидеш там и да ги направиш. Те просто не се случват сами.

Да отидеш там не значи да щракаш наляво-надясно, стоейки на площадката за туристи в националния парк. Да отидеш там означава да станеш няколко часа преди съмване, да вървиш през гората по тъмно, да стигнеш набелязаното място навреме, така че да нагласиш статива и да си готов за изгрева. Означава да пропускаш вечерята с приятели и семейство, докато се опитваш да хванеш последните слънчеви лъчи в някакво затънтено място.

Природната фотография и изобщо фотографията изисква усилия! Трябва да стигнеш нужното място в нужния момент, и само понякога ще хванеш и нужните климатични условия и нужната светлина. Можеш да предполагаш, но никога не можеш да знаеш предварително какво ще се получи на изгрев или залез, докато не дойдат. Трябва да си на мястото и да си се приготвил всеки път, защото когато видиш, че условията са правилните и не си се приготвил, вече нямаш време да отидеш и да ги хванеш.

Дори и когато съм си скъсал гьона да стигна до нужното място в планината, на сутринта много ми се иска просто да си поспя. Точно така – може да съм ходил дни и часове да стигна до някое красиво място (или не толкова) и пак ми е нужна цялата воля да се надигна в тъмното и да се замъкна на мястото за снимане, вместо да си заспя отново с утешителната мисъл „То и без това като гледам ще е мрачно”…

Това е – трябва да отидеш там, да нагласиш техниката и да чакаш какво ще стане. В повечето случаи няма да стане нищо особено, ще се върнеш, ще закусиш и ще легнеш да си доспиш. Красивите снимки изискват упорство. Трябва отново да отиваш на правилното място в правилното време, и отново, така че когато тези уникални условия се случат, точно тогава да си там. Шедьовърът на Ансел Адамс „Зимна буря” е създаден, защото той е живял там – в парка – ден след ден, а не защото е минал оттам с туристическия автобус.

Казват, че късметът е среща на възможност и готовност. Великата снимка – това е късмет. Да случиш уникалните „веднъж-в-живота” природни условия – това е възможност. А готовност – това е да си на мястото, с правилната машинария и да знаеш какво да правиш.

Понякога, дори да съм стигнал мястото и в готовност за изгрева, просто не ми се хаби нов филм, мислейки, че вече имам такъв кадър. Една от любимите ми снимки на Lone Pine Peak направих в една мразовита утрин, когато всичко ми се струваше като всеки друг път, и едвам си направих труда да пъхна нов филм в голямоформатната камера. По изгрев е много студено, обикновено ти се иска да събереш багажа и да се върнеш в леглото, вместо да стърчиш там, докато пръстите ти съвсем измръзнат, настройвайки фотоапарати.

През лятото проходът Тиога (в планината Сиера Невада) е претъпкан с комари. Връщаме се буквално окървавени от снимки.

Но ако си гледам удобството, всичко, което снимам, е боклук.

Ансел Адамс не си губеше времето да чете за различните обективи в Интернет – той отиваше на мястото, пробваше ги и правеше истински снимки. Ансел беше заклет турист. Беше толкова време в планината, снимайки, че не можа да намери време да се върне в Сан Франциско за раждането на първия си син, нито после за първата си дъщеря (според биографията му). Не, не ви препоръчвам това, но разбирате колко отдадени хора има.

Ще трябва да отидете там, за да направите велики снимки. Ще трябва да пропускате съня, вечерята и може би раждането на някое-друго дете. Не става да отворите голямата фотографска чанта и да очаквате снимките сами да се направят, макар че точно това искат да ни внушат повечето фирми-производители на фототехника.

Други видове фотография

Всеки вид фотография изисква работа.

Искате да снимате фотомодели? Дарън от Сан Франциско бачка като луд, за да открива, обучава и ангажира всичките тези момичета. Да не мислите, че просто му звънят на вратата.

Моят приятел, хуманитарният фоторепортер Карл Гробл, прави своите снимки, рискувайки здравето и безопасността си, като отива на тези места. Карл си е у дома за не повече от седмица-две и после отново заминава поне за месец в най-ужасяващите страни от третия, четвъртия и петия свят, за да документира неописуеми човешки или природни ужаси или пък добрини.

Джак Дикинга обикаля с раница на гърба по всички бели петна на картата на югозападната пустош, за да направи своите снимки. Той не е седнал вкъщи да чете собствените си (прекрасни между другото) книги за фотографията, или пък да щрака, застанал до колата си на паркинга в парка.

Най-хубавите снимки, които виждам, са все от хора, които достигат ръба на възможностите си отново и отново, за да ги направят.

Най-добрите снимки от планините Сиера, които съм виждал, бяха от един турист, който беше ходил на правилните места ден след ден, беше ставал всяка сутрин преди изгрева и беше снимал. Неговите снимки бяха прекрасни, защото той беше снимал достатъчно много пъти, за да може да покаже само великолепните, а не тези, които се случват всеки ден.

Засрамвам се всеки път, когато някой ми покаже прекрасни снимки от тукашния плаж на Сан Диего, които съм пропуснал, защото той е бил там и е снимал, докато аз съм седял пред компютъра, пишейки тези редове.

Светлината не чака никого. Или си там, или пропускаш. Завинаги.

Кибиците

Фотографията е творческо занимание. Ти създаваш снимката, не я намираш на улицата.

Правенето на снимки, както създаването на всяко нещо, е трудно.

Много хора си въобразяват, че фотоапаратът е нещо като iPod или DVD устройство. Много е лесно да си пуснеш музика или филм, създадени от някой друг, да анализираш и да критикуваш, но безкрайно по-трудно е да направиш сам музика или филм.

Много хора обичат да гледат спорт, да говорят за него и да го анализират до безкрайност. Всеки може да гледа мачове, да говори колко велико или колко смотано е играл някой играч, да цитира наизуст резултати и класирания. Съвсем друг обаче е мъжът, излязъл на терена да играе, дори и да пострада, вместо да седи и да зяпа.

Същите кибици могат безкрай да анализират и сравняват фотоапарати в интернет форумите по цял ден, но не са отишли да снимат.

Това стана болезнено очевидно, когато някой ми писа, че според него една снимка, която бях дал в своя статия като пример за добра рязкост на изображението, не била достатъчно остра. Когато го попитах, „недостатъчно остра в сравнение с какво?” той ми отговори, че сравнявал с друга снимка, дадена от някого в друг сайт, в статия, описваща други обективи. Е, това е – бях открил нова, още по-низша категория не-фотографи.

Прилича ми на момче от прогимназията, което може да ти изрецитира спецификациите на всеки модел Ферари, но едва ли някога ще кара такова. По същия начин има хора, които явно никога няма да си купят фотоапарат, обаче ще ги анализират и обсъждат безкрай в Интернет.

За да правиш снимки, трябва да спреш да анализираш и да отидеш да снимаш.

Колкото и скъп фотоапарат да си купиш, изобщо няма да ти помогне. Някой с творчески поглед и един Canon A550 за $135 ще направи много по-страхотни снимки от всеки колекционер на техника, та дори и най-добрите фотоапарати на планетата да има.

Обобщение

Пишещата машина не пише сама като Кърт Вонегът, iPod-ът не композира сам симфониите на Брамс и фотоапаратът Leica не снима сам снимките на Салгадо. Умът не ми побира откъде някой може да си въобрази, че фотоапаратът сам ще прави снимките.

Можеш да наблюдаваш, как другите го правят, но единственият начин да направиш сам хубави снимки е да отидеш на мястото, да станеш рано, да се изцапаш, и в крайна сметка да ги направиш.

превод: Николай Спиров, © Август 2009 photo.znanie24.info